Един опит за обяснение и за оправдание едновременно
Интересът ми към разностранния живот на днешното българското общество ме завладя още преди да ” прекрача прага” на Софийския университет и на неговия факултет по философски и социологически науки. А и семейната атмосфера, и гимназиалните ми учители явно са ме насочвали към това. Но влиянието на моите университетските преподаватели беше решаващо и много силно.
И всички ние – младите социолози - в периода от средата на 70-те години на 20-ти век до самия му край имахме изключителния шанс да слушаме лекции, да четем монографии, студии и статии на едно голямо съзвездие от истински професори. Те ни преподадоха не само научни истини, но и граждански позиции. Големите имена на социологическата и философската наука в България направиха възможно само за двадесетина години българското общество да приеме „модерната социология”. И не само това – социологическото познание не остана затворено в университетските и академични зали, а стана достояние на средните и високи етажи на държавното управление у нас.
Mога да свидетелствам, връщайки се към личните си многогодишни наблюдения и професионален опит, че производството на истинно и точно социално познание беше кауза за голяма част от българските социолози през периода 1970 – 1990 г. Основите на емпиричното социологическо изследване много бързо от теория се превърнаха в непрекъснато разгръщаща се социална практика. Развиха се и станаха достъпни за прилагане в управленската практика съвсем нови научни направления за нас - социология на трудовите колективи, на семейството, на града и селото, на науката и образованието, на младежта, на жената.
Един ярък пример, в подкрепа на тези твърдения, е че през 1984 година у нас – без аналог тогава в Европа - се увеличи платеният отпуск по майчинство от 8 месеца на 2 години. Решението от държавата беше взето по социологическо „предписание” - след първото и останало най-мащабно и до днес емпирично проучване на българското семейство.
Благодарна съм на собствената си съдба, защото през целия мой професионален път –вече над 45 години- интересът ми към обществото, към проблемите и развитието, никога не ме напусна. Това ме „държи жива”, и дори често забравям за възрастта си.
Аз принадлежа към онази част от Българската социологическа школа, за която точното спазване на принципите и методите на изследователската практика беше абсолютно задължително. Не подлежеше на „гъвкаво” прилагане. Целта винаги е била да се получи точно научно познание за реалното обществено явление или процес. Но ние имахме и ангажимента, освен предоставянето на емпирични данни, които описват състоянието на социума, освен „картината на нещата”, да направим и обоснована прогноза за развитие при условията на определено бъдещо управленско въздействие. Това беше дефиницията на добре свършената социологическа работа. Старият ни професор често казваше :” Ние сме като лекарите. Освен диагнозата, би трябвало да напишем и рецепта. Иначе не сме си свършили работата. И по-късно дано да не се червим от писаното”.
От време на време, виждайки проявяващите се все по- остри конфликти в различни обществени сфери у нас или четейки отново за нерешени повече от десетилетие противоречия между социални очаквания, похарчени огромни държавни пари и влошаващи се социални услуги се питам: Дали аз лично не отстъпих твърде бързо и твърде рано пред отхвърлянето на моето експертно мнение? Дали нямах още възможности да убедя управленските нива и граждански групи в собствените си професионални позиции? Дали не трябваше да приложа повече упорство, за да докажа правотата на моите оценките за проблемните явления и във верността на предлаганите от мен решения?
Да, наистина, многократно излагах мнения, които или бяха отминавани със „сега това не е потребно”, или бяха отхвърляни без аргументи.Имах срещи и с брутални корупционни практики. Това дълбоко ме засягаше, настройваше ме отрицателно. И аз приемах позиция на самоизолация. Затова през годините съм се питала: А дали след време няма да се срамувам от това, че в един момент „отпуснах ръце”, нямах повече енергия за действие и се превърнах в „дълбоко обиден” социолог? И тогава реших да направя достояние на младите колеги – ако проявят интерес- моите изследвания, които реализирах с любопитство и удовлетворение.
Много се надявам в публикуваните страници, които са малка част от направеното и написаното, да се „види” колко упорито и задълбочено работихме през годините с моите колеги. Колко практически значими бяха темите. И колко все още ценни - и като методи и като реализации-социологически проучвания са направени. Убедена съм, че малкото ми интелектуално усилие няма да бъде напразно.
*****
Понякога се връщам и към отдавна известните авторитети и прозрения за социума. Днес още вярваме, че Общественият Договор е в основата на държавата. И демокрацията, и олигархичното управление и монархията се раждат от договарянето между гражданите – пряко или чрез представителство. В последна сметка Гражданите избират формата на управление на своята Държава.
Но много десетки години - и даже няколко века- същите тези граждани не престават да се питат кои са верните отговори на няколко фундаментални въпроса.
Може ли държавата да наложи своята воля срещу противопоставящите се интереси на различни социални групи? Може ли демократичното общество да се противопостави на хаоса от многопосочни интереси на гражданите?
Може ли социалната държава, чрез своята силна намеса при решаване на социалните проблеми, да гарантира гражданските права през политическите и социалните права?
Може ли обществен договор, основан на постигане на равенство на гражданите и правата им, да осигури и социална сигурност и защита на обществото като цяло?
Едно изключително европейско достояние през последните 250 години е трактатът „ За обществения договор, или принципи на политическото право” на великия Жан- Жак Русо. Това едновременно философско, социологическо и икономическо произведение обосновава една вечно жива идея за равенство и свобода.
Преди повече от два века и половина Русо споделя своите прозрения :
„Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови.“
“Най-големите врагове на свободата са крайно богатите и крайно бедните, защото едните са готови да я купят, а другите да я продадат”.
„Законодателната власт принадлежи на народа, и само на народа.“
Днес публичност чрез медиите получават специално подписвани обществени договори в някои български общини за прозрачно и некорумпирано управление. Това изглежда доста странно през 15-та година на 21-ви век. Нали всяка власт по определение се упражнява „под върховните насоки на общата воля”. И какво се случва с български кметове и висши административни чиновници, които не изпълняват нито „писания”, нито „неписания” договор със народа си?!
Всекидневие у нас е да стават известни реалните посегателства над честта и достойнството на хората, които нямат достъп до власт и пари? Защото властта се ползва много често, за да стане източник на възможност за потъпкване на закон и ред в лична изгода.
Правото на гражданите да знаят какво се прави „от тяхно име и за тяхна сметка” често е обвивано от медии и институции в полулъжи и полуистини. Макар днес да има толкова много медии – по вид и по собственост- истинската информация остава недостъпна, неизвестна.
Така на практика, в този продължаващ през годините процес се ерозират основите на обществото, посяга се върху доверието между Гражданите и Държавата. Очакванията за установяване на действителна демократична социална практика в българското общество все повече се превръщат в неосъществими желания, в утопични мечтания. И то след трудният 25-годишен преход, с неясни определения за завършеност.
Колективната безотговорност, като начин на упражняване на властта от името на народа, първо стана достояние на обществото и после беше превърната в норма.
Знанието като висша ценност и като собственост на цялото общество постепенно се превърна в не особено обществено потребно. Знаещите хора все повече стават ненужни и са като „забравени вещи”, не ги търсят, не ги питат. И все по-често на важни управленски позиции се появяват псевдоексперти.
Дискусиите за модерността на обществото, за изключителните достойнства на индивидуалната човешка свобода често са „обхванати” от скептицизмът на предвещания за край на цивилизацията. Заради отдавна „ изпуснатият Дух” на хедонистичното съществуване на „белите държави и белите хора”.
И като логично следствие – формулират се грешни политики, неверни политически решения. Понякога добри предложения се „изгарят” в лош опит да се превърнат в социална практика. Или умни и добре разработени програми за действие не стават публични и така ефектът им се доближава до нула.
Истинското експертно мнение би трябвало да бъде активно търсено от политици и висша администрация, то трябва да бъде ценено като „златно достояние” на цялото общество.
*****
Наблюденията на развитието на обществото е действителната изследователска задача на социологическата наука. Измененията на социалните структури и функции, промяната на поведенческите норми и нравствените принципи дават една широка представа за ” пътя на социума” за пределен отрязък от историческо време.
Един от прилаганите и у нас, и по света метод за набиране на достоверна социологическа информация за протичащите промени в обществото е регистрацията на мненията на експерти в различни социални сфери. Експертните оценки, груповите дискусии с изявени специалисти и периодично провежданите насочени дълбочинни интервюта с представители на ръководни административни и управленски структури ни дават близка до максимално достоверната социологическа информация. Но тя отразява само експертно-управленската гледна точка.
Към нея се добавя и информацията от „масовите” социологически проучвания. Това са представителните емпирични изследвания, които отразяват мнения на гражданите от обществото като цяло, или само на отделни групи - жените/ младежите у нас, или на жители на малките/ големи населени места и т.н.
И едва когато двете „гледни точки”едновременно се представят чрез достоверни социологически данни социалното управление има възможност да формулира обоснована, и с достатъчна вероятност, адекватна социална политика. Да предложи планове за полезно политическо действие. И да достигне до решаване на социалните конфликти.
Предлагам и една подходяща илюстрация на прилагане на описаният вече механизъм, в сферата на задължителното, според Конституцията ни, образование. За да се установи състоянието днешното българско средно образование представяме двете “страни на медала”. Първо едно симптоматично мнение на изявен експерт – дългогодишен учител и директор на столично училище с висок рейтинг - за слабите страни, причините и добрите решения. Експертното мнение ранжира проблемите и причините така : спад на качеството, много отпадащи ученици и липсващи учители. А причините са : „До сериозните проблеми в средното образование се достигна:
И изводите : „Резултатите от всичко това вече са ясни за цялото общество: увеличаваща се неграмотност, която сред младите хора до 25 години вече е стряскаща; голям брой отпаднали деца от училище; рязък спад на качеството на образованието; откъснатост на образованието от реалностите на икономиката; липсата на млади учители, които да „поемат щафетата”. Все още вярвам, че обществото ще проумее отговорностите и правата ни и ще поиска друго образование за децата и съответно друго отношение към българския учител”.
А какво установяват за 22-годишия период на социална и икономическа трансформацция специални международни изследвания, направени от Световната Банка за степента на образованост на учениците от средните български училища:
Доклад от 1991 г.:България има добре обучена работна ръка, общото състояние на индикаторите за социално развитие, продължителността на живота, нивата на детска смъртност и грамотността на възрастните са сред най-високите в Източна Европа. Доклад на Световната банка от 2013 г.: Налице са проблеми с качеството и справедливостта на системата на образованието. Наблюдава се негативна тенденция по отношение на резултатите от обучението на учениците: България е паднала от 4-то на 22-ро място по четене (международно изследване на уменията за четене PIRLS на учениците от 4 клас 2001-2011). И от 32-ро до 46-то място в класацията на PISA за четене, математика, природни науки (2001-2009). А 41% от учениците са функционално неграмотни, според стандартите на ОИСР. И гражданската култура се е сринала от 20 до 28 място (1999-2009), според ICCS.
Проучвайки експертните мнения и международните сравнителни изследвания за развитието на българското средно образование формирах собствена „картина”, която представих в статията си „За тревожната страна на българското образование - полуграмотните ограмотени и съвсем неграмотните млади българи”.
Категорично споделям мнението си, че са необходими широки и медийно отразявани дискусии за състоянието и потребността от промяна в образованието ни. Днес вече става дума за появяваща се заплаха за утрешния ден на нацията , ако „ битката с невежеството” не се възприеме като национална кауза. И дори сме извън времето! Защото от десетина години вече част от младите майки- предимно ромки- са съвсем неграмотни. А те раждат и отглеждат деца, които почти не стъпват в училище или едва изкарват до втори клас. Тези българчета, макар да са научили азбуката криво-ляво, ще останат практически „неписмени”. Те също като майките си ще бъдат в позицията на изключени от обществото. Така вече част от второ поколение българи сами се отказват да ползват правата си на безплатно образование като граждани на България.
Ние рядко пишем и говорим за това, че цялото ни общество събира парите си и дава част от тях, осигурявайки една изключителна възможност за младите – да се учат безплатно до завършване на средното си образование. Всъщност, всички ние, с тези пари вече предоставяме възможности за целодневни занимания на учениците от началните класове. Освен това, до завършване на основното образование са осигурени и безплатни учебници. Първокласниците от затруднените семейства имат специална помощ за началото. Понякога забравяме, че това са сериозни средства за трудните дни на България днес! Такава е грижата на всички ни, за да се сложат „яки темели” на бъдещето на младите!
Но каква е истинската картина на постиженията и провалите ? Имаме и много добре образовани млади българи. Имаме и много медалисти на световни олимпиади. Имаме и изключителни млади учени и талантливи музиканти.
Това е значимата част от нашата национална гордост ! Та нали за нас - българите - винаги е било, а и днес е най-важно децата ни да са се изучили и да живеят добре.
Най-тревожно от всичко е отпадането от училище. Това е процес на тотално „излизане” от обществото. В по-голямата си част това са деца от социално слаби семейства, които пък много често са роми. Така те остават с неразвити способности и неприобщени към културата на народа ни. Остават „чужди” в собствената си страна, защото не само не знаят българското „четмо и писмо ”, но няма как да се допрат до важните за обществото ни норми на живот.
Да, има опасности пред утрешния ден на България, защото задълбочаващият се процес на изключване от пространството на образованието-дори в началната степен-от 1-ви до 4-ти клас, е заредено с барута на социалните конфликти.
Обществото се запознава периодично през годините с неоптимистични експертни твърдения, че въпреки похарченото време и много пари има общо влошаване на нивото, което става едновременно с процес на голяма диференциация в образованието. Реформирането има като резултат увеличаване на разликите в достъпа до образование – нови разделителни линии между градове и села, а най-опасната линия е по етноси.
Тези констатации са колкото верни, толкова и странно нелогични ! Има нещо дълбоко объркано в нашето непрекъснато реформиращо се образование, защото бяха направени с европейски пари многобройни проекти, програми и изследвания за проблемните зони. Учителите получиха по-добри заплати. А вместо подобрение, нещата вървят все надолу и надолу!
Потърсих отговорите като разгърнах учебниците за 1-4 ти клас. Запознах се с документа за държавните изискванията към учебното съдържание, какви познания се очакват от четвъртокласниците и какво съдържат тестовете за външно оценяване.
И видях неспазени основни принципи на дидактиката, на законите на обучението - бързо се прескачат нива на сложност и уроците стават труднодостъпни още във втори клас.Количеството на предвидения за изучаване материал е голямо и не остава време за „повторението – майка на знанието”.
*****
Внимателният ми поглед към обществото като цяло ме прави тревожна . Светът около нас се променя с толкова голяма скорост, че аз губя сигурност в точната си и вярна преценка за причините и следствията. Но знам, че времената на турбулентност са едновременно опасни, трудни и носят нови шансове за преоценки и обединения за България. Правото ни като нация на добро бъдеще е заложено в способността на истинският български интелектуален елит да посочи жизненоспасителните цели пред народа ни, да събуди и насочи обществената енергия към преминаване през трудните дни на Европа и света.
Променящият се свят изисква да бъде „следван” от точни, адекватни социални трансформации. И от ясни правила на обществения живот – норми нравствени и норми правни. За да бъдат съхранени най-ценните ни достижения – живот с повече равноправие, мир и свобода. И преди всичко да се съхрани огромното достижение на цивилизацията ни – възможността всеки човек да избира своята съдба.
Но винаги трябва да помним и повтаряме, се свободата на личността, правото на добър живот се „раждат” от тържеството на демокрацията и прогреса. И в противоборството с насилието, бедността и социалните катастрофи, както в историята, така и в съвремието ни.
Но днес се налага отново да припомняме истината за миналото и паметта. Незапомненото и неуважаваното минало прави от настоящето нещо непълно, нещо „отчупено и надраскано”. Така и бъдещето може да стане невъзможно или даже ненужно.
Появи се и нова цивилизационна заплаха – прокламираната либерална ценност-живот в благодушие и самосъзерцание на всеобщата задоволеност на желания и потребности. Това ни прави лишени от социални рефлекси и енергия за ефективна самозащита. А нали помним Алберт Анщайн: „Светът няма да бъде разрушен от тези, които вършат зло, а от тези, които ги наблюдават без да вършат нищо.”
Ние, гражданите, преди всичко трябва да се доверяваме на хора, създали нещо полезно и потребно за другите.
Това изискване към собствения ми живот – да се опитвам да бъда нужна на другите – ми беше внушено от моето семейство и от учителите ми. А аз се опитах да го предам на децата и учениците си. Това ни прави по-устойчиви на хаоса и вихъра на ежедневието, така е по-малко вероятно да загубим посоката на „добрия живот”.
Ние, гражданите, непрекъснато се налага да бъдем нащрек за „истините”, които специално мотивирани експерти, политици и журналисти настояват да станат обществено достояние. А всъщност ни представят една информационна мъгла, скриваща опити да бъде отправена в погрешна посока значима социална енергия.
Вместо да събират и усилват положителните, съграждащите социални импулси.
Новото време на социална мобилност и у нас изведе като „модерни”, нови и нееднозначни дефиниции на понятията за свободата на личността и на личния живот. Те бяха определени като „ценност на ценностите” и дори „като ценност над ценностите”. И това засенчи социалните норми, правото на обществото да бъде коректив на девиантните поведенчески модели. Дори границите на нормалността започнаха да се размиват. Тези процеси активно и и със завидна последователност са „подстрекавани” ежедневно от медиите – във всичките им проявления – електронни, неелектронни, държавни и частни. Показвайки –често и предимно - отрицателни новини за българското общество и за света. Така непрекъснато и успешно се руши животът ни, оптимизмът и жизнеността ни.
Така през годините постепенно и неусетно загубваме човешко и национално достойнство. Преставаме да уважаваме сами себе си. А и образът ни пред света е все по-неприятен. Сами себе си виждаме в медийното „огледало” като изхабени, безплодни, подтиснати хора. И няма въпроси-протести! Наистина ли сме нация от неуки и нечестни злодейци? Наистина ли добротворците, честните и образованите са напуснали окончателно България?
Да върнем самочувствието, себеуважението и правото на достоен живот още днес е по-важно от всичко за нас, които „носим сърце българско”, независимо в коя точка на света живеем.
Ако престанем да „скриваме” постиженията на българите – на всички – и стари и днешни. Ако престанем да омаловажаваме качествата и историята на народа ни. Ако излезем със законни претенции за „място под слънцето” пред света ще получим и право на бъдеще.Тогава няма да мислим държавата си като противостояща и враждебна, няма да се усещаме като отхвърлени и ненужни. И само тогава ще стане възможно да осъществим националните въжделения на поколения българи – от Паисий до най-младите днешни родолюбци – за Силна и Обединена България!